Начало »

Новини

Артисти От успешен холивудски сценарист до бездомник: Историята на Тод Фармър

Артисти
От успешен холивудски сценарист до бездомник: Историята на Тод Фармър

13.03.2015, 16:32 | Видяна: 2154 | синефиш.бг | АРТИСТ

46-годишният Тод Фармър е дългогодишен холивудски сценарист. Най-известните му филмови проекти са триизмерният екшън с Никълъс Кейдж “С мръсна газ 3D”, хоръра “Кървавият Свети Валентин” и двете части на психо-трилъра “Вестителите”. Кариерата на Фармър започва в средата на 90-те и в продължение на повече от едно десетилетие той се радва на продуктивна кариера в Меката на киното.

Но през 2011-та година ситуацията се променя коренно. Разочароващите приходи на “С мръсна газ 3D” слагат началото на серия от събития, които разбиват илюзиите за бляскавия живот в света на шоубизнеса и на практика превръщат един дългогодишен сценарист в бездомник.

Ето и цялата история, разказана от самия Тод Фармър:

“Малките неща са от значение. Имам хубава дъщеря и обичам да пиша сценарии. Мога да кажа, че съм благословен в това отношение. Мога да се нарека сценарист. Това е невероятно нещо за човек като мен – незабележим зубър, който идва от Кентъки.

Пиша сценарии от 1996-та насам. През първите няколко години в бизнеса, пишех под стриктни договори и имах късмета да получавам по един филмов проект на година. Тази работа изплащаше кредитните карти и осигуряваше налични пари, които ми печелеха време до следващото сценарийно задължение. Това е на практика цикъла при всеки работещ сценарист. Успехите са големи, а провалите много тежки. Наистина е едно невероятно приключение.

Но въпреки постоянно сменящите се състояния в тази професия, сред хората битува едно вярване за Холивуд – пишеш ли сценарии, значи си богат сценарист.

Да, това се случва, разбира се. Но това не е нормата. Аз лично никога не съм успял да продам мой сценарий за един милион долара. Понякога ми е било плащано повече отколкото заслужавам, понякога по-малко. И подозирам, че така е при повечето работещи сценаристи. Но ние просто не говорим за това. А и не можем.

Първо, защото ако говорим много рискуваме да бъдем сметнати за “трудни и рискови”. И второ, защото Холивуд обича да дава работа на тези, които постигат успехи. И затова е важно за нас да се представяме за по-успешни отколкото сме всъщност.

Вие може да не сте наясно с това, но шоубизнеса рекламира лъжата. Преструваме се, че сме по-успешни, по-млади и по-умни отколкото сме всъщност.

И това е моята холивудска история. Тя не е бляскава, както повечето други истории от бизнеса. И много хора няма да я харесат. Много хора няма да повярват, че това се случва в съвременен Холивуд, защото те са свикнали да свързват този свят с богатство и блясък. Но това е история за реалността и според мен тя е по-често срещана отколкото ни се иска да вярваме.

Последният ми студиен филм (“С мръсна газ 3D”) мина по кината през 2011-та година. През първия си уикенд спечели 5.1 милиона долара. Тази стара поговорка – “Добър си колкото последния си филм” – всъщност гласи “Добър си колкото последния си бокс офис резултат”. И 5.1 милиона долара е настина разочароващ резултат. За сравнение, първият ми филм “Джейсън Х” се появи през 2002-ра година, спечели за уикенда 6.6 милиона долара, и бе обявен за голям финансов провал. И тук не включваме инфлацията и по-скъпите триизмерни билети.

И така, след провала на “С мръсна газ” няколкото срещи със студия, които ми предстояха, бяха учтиво отменени за по-късна дата. Тези срещи никога не се състояха.

Тод Фармър и Никълъс Кейжд

Но това се случва. Актьорите, студията и снимачните екипи продължават напред, докато сценаристите и режисьорите поемат ударите от провалите в бокс офиса.

Но тогава изглеждаше, че не всичко е загубено. С партньора ми Патрик Лусиер останахме при The Weinsteins и бяхме наети да работим по нова версия на “Хелрейзър”. Продуцентът Майк Де Лука също беше до нас. Обединихме сили и заедно предложихме идея за телевизионен сериал, който е базиран на творба на Стивън Кинг. Но нито филмът и нито шоуто се превърнаха в реалност. Ние продължихме да пишем и предлагахме идеите си.

Постепенно ситуацията започна да става по-лоша. Патрик получи възможност да обедини сили със сценаристката Лаета Калогридис и аз се съгласих. В началото бяхме заедно, но това се промени, когато сериала не беше заснет. Пътищата ни се разделиха и Патрик и Лаета се насочиха към “Терминатор 5”. До ден-днешен аз им желая единствено най-доброто.

Със съпругата ми Мел сме разделени от няколко години и тя пожела да се върне обратно в Тенеси, заедно с малката ни дъщеря Изи. Планът беше да ги посещавам няколко пъти месечно а когато намеря сценарии да се пренеса при тях за постоянно. Те се преместиха и в началото беше много трудно. Виждах Изи само два пъти месечно.

Но въпреки това продължих да пиша. Писах без никакво заплащане само с надеждата, че в крайна сметка нещо ще привлече вниманието на някоe студио. Но това не се случи. Джобовете ми се изпразниха, а кредитните карти се напълниха. Виждах Изи само веднъж на шест седмици, а мениджърите ми с които работех в продължение на години “загубиха” телефонния ми номер.

И така, за първи път от 1995-та година започнах обикновена почасова работа. Работех за UPS през коледните празници и получавах 8.50 долара на час. Когато това приключи бях нает в офис на “Тойота” с работно време от 7 до 16 часа. Чувствах се щастлив, че имам работа, но никога не говорех за това. Само няколко близки приятели знаеха, а и те са наясно, че в този бизнес трябва винаги да изглеждаш по-успешен отколкото си всъщност.

Имах много сметки за плащане и имах шестгодишна дъщеря. И въпреки че правех всичко възможно за да може Холивуд отново да ми обърне внимание аз бях приеман като провал. А Холивуд иска да наема успехи.

Затова аз тихо вършех новата си работа, писах през свободното си време, и постепенно успях да изплатя кредитните карти. Имах възможността да работя за кратко по един чужд сценарий, което ми помогна финансово. Но не се появяваше нищо, което би могло да ми осигури свободата да работя по професията си постоянно. В началото на 2014-та ситуацията стана изключително тежка и аз бях принуден да се изнеса от жилището в което живеех до момента.

Тогава нещата станаха сложни.

Първоначално прекарвах известно време при едни приятели в Северен Ел Ей, но много бързо осъзнах нещо – а именно, че мога да плащам част от жилищен наем, но вече не мога сам да плащам целия наем. Не и с цените в Лос Анджелес.

Тод Фармър

Имах много сметки за плащане, пращах пари на семейството си и летях до Тенеси през четири седмици. Приятелите ми в Ел Ей казаха ,че мога да живея при тях колкото е необходимо и аз ги обичам за това, но имаше друг проблем.

Те живееха на 80 километра от работното ми място, което правеше по 160 километра на ден. Не можех да си позволя тези разходи. Благодарих на приятелите си и им казах, че ще намеря място за живеене, което е по-близко до работата ми.

Това място се оказа собствената ми кола.

Аз обаче не се оплаквах. Наистина вярвах, че това е временно. Само докато си намеря жилище на добра цена, което е по-близо до работата ми. Това за което не исках да мисля бе факта, че бях сравнително успешен сценарист в продължение на години….а сега съм просто един бездомник.

Дълго време пазех това в тайна. Не само, че се срамувах ужасно, но и Холивуд не обръща внимание на хора в моето състояние. Холивуд обича успеха.

Не беше толкова зле. Все пак имах кола. Оказа се, че “Тойота Приъс” е доста по-обширна отколкото човек очаква. Проблемът е, че аз съм два метра висок и беше истинско предизвикателство да спя в колата. Имаше и други проблеми. Например ходенето по голяма нужда. Не беше проблем да намеря място за пикаене – на нас мъжете ни трябва или едно дърво или един храст или една бутилка. Но изхождането? Когато стане дума за това, аз съм по-избирателен. Публичните тоалетни са в ужасно състояние и затова разучих къде са най-добрите мъжки тоалетни в града. Моловете бяха отличен избор. Също така и тоалетните до мебелните секции в “Macy's”. По неясна причина никой никога не ходеше в тоалетната до мебелната секция и това ми осигуряваше пълно спокойствие.

Разполагах с 10-доларова месечна членска карта за местен фитнес, която всъщност ми помогна много. Ежедневието ми бе следното – работа, фитнес, душ във фитнеса и после търсене на място за паркиране на колата. Настина малките неща са от значение.

Не знам колко хора са наясно с това, но спането в кола е забранено в района на Лос Анджелес. В началото намирах по-тъмни места за паркиране, но това създава проблеми, тъй като живеещите в тези райони забелязват чуждите коли. Затова се научих да паркирам до жилищните сгради. Там е по-малко вероятно някой да ми направи проблем, защото живущ номер 1 си мисли, че аз просто посещавам или съм приятел на живущ номер 2.

Но дори и да намериш добро място за паркиране пак има проблеми. Един от тези проблеми е студа. Държенето на включен двигател не помага, тъй като това бързо ще разкрие незаконното ти спане в колата. Затова трябваше да се увивам с няколко одеала и да треперя докато заспя. След това се появяваше друг проблем – изпотяването на прозорците. А това е нещо, което полицаите търсят и забелязват. И когато попаднат на кола със запотени прозорци в 2 след полунощ, те знаят, че има някой вътре. Следва почукване по прозореца и светлина от силен фенер. Двата пъти когато ме хванаха бях уведомен, че не мога да спя в автомобила и трябва да се махна незабавно от мястото.

Тод Фармър

Свикнах да оставям прозорците леко отворени и това помогна при изпотяването им. Но от друга страна студа стана още по силен. Гърбът ми беше в много тежко състояние. Посещенията във фитнеса се превърнаха в нужни тренировки, които ми държаха гърба изправен. И така продължих – работа, фитнес, живеене в колата и писане на лаптопа ми, докато батерията му падне. За известно време само една приятелка, психотерапевтка, знаеше, че живея и спя в колата си. Тя се притесняваше за мен и ми каза, че вечер мога да паркирам и спя пред нейната къща. Даде ми адреса си, което беше много мило от нейна страна, но така и не отидох там. Движех се често. Понякога защото ми се налагаше. Случваше се да не си усещам пръстите на краката от студ и затова карах, докато не се затоплят отново. След това се опитвах отново да заспя.

Не си спомням колко дълго криех, че живея по този начин, но това не е нещо, което можеш да скриеш напълно от близките си приятели. Стига се до момент, в който те ти задават въпроса и ти или трябва да ги излъжеш или да си признаеш всичко. В крайна сметка повечето ми приятели научиха и определено не бяха доволни. Получих възможността да спя на дивани и приятелите ми постоянно обмисляха идеи с които да ми помогнат. Но предполагам, че аз вече бях стигнал до момент в който приемах напълно мизерията. А и се чувствах много неудобно и не исках да се превръщам в проблем за приятелите си.

И въпреки всичко аз продължавах да вярвам, че всичко това е временно. Вярвах, че нещата ще потръгнат отново. От 96-та година бях благословен със сценарийна работа и искрено се надявах, че ще получа отново възможност да се докажа. Затова се придържах твърдо към сегашното си ежедневие – работа, фитнес, душ, място за паркиране, писане и спане.

От доста време не бях виждал Патрик (Лусиер) и Лаета (Калогридис). Знаех, че те са заети с “Терминатор” и не исках да ги притеснявам. Затова когато получих изненадваща покана за рождения ден на Патрик бях много щастлив, че ще го видя отново.

Когато пристигнах мястото беше претъпкано с хора и имаше много хубава храна. По-късно през вечерта се пренесохме в къщата на Лаета. Всички разказваха истории - с какво се занимават в момента, по какво им предстои да работят в бъдеще. Актьори, кастинг-режисьори, сценаристи.

През годините в този бизнес аз никога не съм се чувствал неловко или изолиран. Но съществува едно много определено чувство, което често се среща в Холивуд. Чувството, че всъщност не принадлежиш към този свят, но си длъжен да изградиш тази фасада и да се държиш все едно вселената е в ръцете ти. Трябва да излъчваш увереност, независимо от истинското ти състояние.

Това което искам да кажа е, че аз не страдах от подобно нещо. Нямах съмнения за работата си. Ако някой не харесваше сценария ми аз смятах, че той просто не го разбира. Негативите не ме депресираха, знаех, че Холивуд е моя свят и работех без почивка за да съм сигурен, че резултата ще бъде възможно най-добър.

На рождения ден на Патрик това не беше така. Тази нощ беше различна за мен. Внезапно се почувствах…изключително нищожен. Вече не бях като останалите и не можех да се присъединя към тях с моя история за нов филмов проект. Тежестта на сегашното ми положение внезапно се стовари върху мен като камък. Почувствах се много зле и усетих как очите ми се насълзяват. Осъзнах, че света, който обичах и за който работех толкова усилено, вече не се интересуваше от мен.

Благодарих на останалите в къщата на Лаета и си тръгнах бързо. Бях ужасен от мисълта, че всички тези хора –хора, които уважавам и обичам - ще ме видят в това състояние. И веднага след като излязох от къщата започнах да плача. От този вид тежък плач, по време на който не можеш да си поемеш дъх.

След като се посъвзех се качих отново в колата. Успях да намеря тиха улица в Енсино, паркирах, изпънах седалката назад и се завих с едно от одеалата си. Това беше най-тежката ми вечер и знаех много добре, че ми предстоят още. Но тази вечер…тази вечер наистина беше тежка.

Това преживяване се превърна в повратно за мен. Нещо се промени през тази вечер. Започнах да пиша само толкова, колкото малкото ми свободно време позволяваше.

Вече не исках само да пиша и да се надявам, че вселената ще се погрижи за останалото. Надежда? Откога започнах да се надявам? Досега не ми се е налагало. Винаги съм “очаквал”, че нещата ще се получат. Очаквах, че сценария ми “Отговори на това” ще се продаде, очаквах, че ще направим “Кървавият Свети Валентин 2”, очаквах, че ще направим “Хелоуин 3D” и очаквах, че “С мръсна газ” ще бъде успех. И дори когато тези неща не се сбъднаха, очакванията бяха, че ще бъде различно със следващия ми проект.

Сега вече не мислех по този начин. Бях изгубил вярата в “очакването” на нещо добро да се случи. Бях свикнал с добре организираната холивудска рутина и сега трябваше да намеря друг начин по който да се върна отново в този свят.

И така постепенно започна да се появява малка светлина в края на тунела. Аз все още продължавах да живея в колата си. Все още се измъчвах от факта, че нямам жилище и съм принуден да спя в кола по време на едни от най-тежките летни дни в Лос Анджелес. Измъчваше ме миризмата на мръсни чорапи в колата. Вътрешната ми дилема дали да отварям прозорците за да дишам или да ги държа затворени за да ме пазят от комарите.

Тежките вечери продължиха, но поне имах кола. В света на бездомните това ме правеше крал. Имах и добри приятели. Приятели с душове и удобни дивани.

Научих, че може да спиш в колата ако се намираш в паркинг на “Уолмарт”. Там полицията няма да те тормози. Научих се как да си закачам и нареждам ризите на задната седалка. Без да се измачкват. Превърнах багажника си в удобно отделение с шкафчета, отделях малко пари за обществената пералня и я посещавах през два дни. И дори свикнах да спя върху одеяло под открито небе.

Спомням си как един сценарист беше казал, че заради драмите в живота си той не може да пише. Но точно драмите ни правят идеални за тази работа. Колежите и частните уроци не ни правят сценаристи. Житейските уроци и премеждията ни правят по-добри в работата. Работата на сценариста е да създаде достоверни персонажи с които публиката може да се идентифицира. И само чрез уроците от живота, ние можем да създадем истинска и достоверна екранна история.

Знаех, че в крайна сметка аз не съм сам. А и аз все пак имах заснети филми и купени сценарии. Но какво се случва с тези сценаристи и писатели, които нямат това? Които се измъчват всеки ден със сметки и задължения и въпреки това намират време да пишат? Пишат, подтиквани от любовта си към киното.

Тази хора заслужават уважение. И аз черпех сили от знанието, че те също се намират в този град с мен.

И така светът продължи да се движи напред. В края на 2014-та година бях написал повече материал отколкото можех да си представя и това в крайна сметка ми осигури малко работа. Изключително благодарен съм за прекараното време в офиса на “Тойота” и благодаря на всички хора с които работех. Преди коледните празници се върнах в Тенеси и започнах да пиша отново. Този път до дъщеря ми Изи. Преди мислех, че трябва да бъда задължително в Ел Ей, за да върша тази работа. Очевидно съм грешал. Трябваше да бъда близо до Изи за да правя това, което обичам.

И докато съм с нея резултатите са още по-впечатляващи. По-зает съм от всякога. Пиша игрални филми, сериали и книги. И…вече ми се плаща за това.

Не, все още не съм продал мой сценарий за един милион долара, но не се отказвам. Не се отказах преди и няма да го сторя сега. Никога не съм спирал да пиша – независимо от обстоятелствата - и това ме спаси. Сценаристите пишат. И аз съм сценарист.

Също така вече спя в нормално легло. И се събуждам с прегръдки от дъщеря ми.

Наистина малките неща са от значение.”

***

Тод Фармър (Badass Digest, 2015)
Превод: Г. Иванов