В Торино пристига Клелия - млада шивачка, за да отвори ателие. Запознава се с още няколко жени: Розета - модел, Нене – керамичка и Момина - скучаеща богаташка. Ироничен и меланхоличен разказ за ценностите на зараждащата се италианска буржоазия – митът за любовта, този за парите и другия, по-циничен, за успеха на всяка цена.
В прекрасно заснетия от Джани ди Венанцо Торино този филм обрисува 50-те години на ХХ век в Италия. Още от Победените у Антониони се чувства интерес към киното на нравите, а в Приятелките този негов уклон се превръща в ясно заявена програма. Ако италианското кино си имаше Дюма-син, това най-вероятно щеше да е Антониони. Този път той избира и щекотлива тема – покварените госпожици от добро семейство. Образци за целта заимства от писателя Чезаре Павезе – почерпва ги от персонажите на повестта “Сред сами жени”, част от трилогията “Прекрасно лято”.
Въпреки че обичат да се изразяват безогледно и се отдават на порока с безразличие, в действителност тези герои са без характер и без енергия, външно нетърпими един към друг, но всъщност обречени да се търсят и да бъдат заедно, обвързани от неосъзнато съпричастие... да бъдат заедно и заедно да скучаят, и да се опитват да избягат от скуката по два ефимерни начина – чрез алкохолни и плътски опиянения. Филмът е забележителен пример за режисура: в него Антониони е достигнал абсолютно владеене на драматичната материя, рядка и изключително успешна лекота в поставянето на действия и персонажи.
