|
|
ТВ
|
|
Рангел Чеканов е жив. След като в предишния епизод почти не умря във фитнеса, в този започват да му се случват неочаквани неща. Първо, невероятно вкусна закуска го очаква в хола. Второ, Мая му се обажда загрижена за състоянието му и му идва на посещение. В този съдбоносен момент, на умиление и откровение, Рангел изрича заветните думи „Обичам те!” и Мая Проданова не се двоуми да го последва. Но третата и най-голяма изненада, е поднесена от Радко, който представя Йовка като бъдеща снаха. Отношенията между баща и син Чеканови се изострят и не е ясно какъв край ще имат.И докато Радко представя Йовка на семейство Чеканов, Спас се прибира сам в голямата празна спалня, страдащ безкрайно за своята изгора. „Измаменият” съпруг ще продължи да търси съпругата си с помощта на детектив Петков, който е решил да използва нова техника, наречена „Памперс”.Не само Чеконови са под пара. Решението на Йордан да смени фамилията Лютов с Буров, сега носи своите последствия в семейството. Йордан понася нападки от своите деца – Андрей, Спас и Яна започват иронично да се закачат с баща си и да нападат майка си заради безумния избор на фамилия. Мама Славея изобщо не обръща внимание на хапливите подмятанията на децата си. Тя няма търпение да заеме своето депутатско място в листата на партия „Елит” и стъпка по стъпка да направи богато семейството си. Същевременно Таня Михайлов напомня на Славка за поетия ангажимент - да привлече кмета Цеков за делото на партията. И в този епизод от „Столичани в повече” Славка Бурова доказва за пореден път, че е готова да жертва всичко и всички само и само да се добере до депутатското място. Независимо, че семейство Лютови вече е разделено на два лагера – Лютови и Бурови, Славка върви устремено напред към целта си. Тя стига до там, че иска от Пацо отново да се престори на брат си Коцето Цеков.Ще успее ли изкусната манипулацията, която Славка упражнява върху Пацо, ще намери ли начин Рангел Чеканов да преглътне присъствието на Йовка и дали Спас ще открие най-после своята съпруга, зрителите на комедийната драма „Столичани в повече” ще разберат тази сряда от 21.00 часа само по bTV. ... още »
|
|
|
|
ИНТЕРВЮТА
|
|
Вечните златниНе се стряскайте от тази цифра – 92. Толкова са годините на актрисата Таня Масалитинова, с която ви срещаме днес. За силния дух годините са необходими, за да преодолява препятствията, които идват с тях и да върви напред. В спомените остават повече победите, защото те зареждат духа с енергия и го тласкат нататък. Невъзможно е да се разкаже всичко, което един човек е преживял за девет десетилетия, но ние ще се опитаме да ви предадем най-важното, според нас, а именно – желязната воля, която се отблагодарява на този, който я култивира в себе си, упоритост и находчивост да преобръщаш пречките в преимущества.Началото винаги е трудно – дори едно интервю не е лесно да се започне, защото човек се чуди откъде да подхване нещата, как ще се случат те, докато просто не зададе първия въпрос. А Вие имахте ли сценична треска преди представление? Таня Масалитинова: Всеки актьор се вълнува преди да излезе на сцената, но най-важното е да се съсредоточиш, да си наясно с текста и с това какво имаш да правиш. Между другото, аз не съм като някои наши чудесни актриси като Мила Павлова или Жоржета Чакърова, които от малки са проявявали артистични данни и са искали да се изявяват в театъра. Аз нямах такива намерения. Аз завърших Френския лицей, после Колежа на г-жа Кузмина, където основният език беше френският и имах намерение да се занимавам с философия. Но от малка добре рисувах. Майка ми се намеси и каза да се опитам да вляза в Художествената академия, вместо да се занимавам с философия.Таня Масалитинова и Славка Славова в "Бягството" от М. Величков (1977-78, реж. Младен Киселов)Имах един съученик, Сергей Ивойлов, който в последствие ми стана и състудент, та той ми намери преподавател, който да ме подготви за конкурса за Академията. Влязох 40-и номер, едва ли не последна, в специалност Живопис. От малка рисувах добре фигури и не толкова пейзажът ме интересуваше, а човекът. Сред състудентите ми бяха Теню Пиндарев, Пепа Димитрова, Кою Койчев. Много скоро след началото на следването от Италия си дойде Илия Петров, който освен талантлив художник, беше много добър преподавател и хубав мъж. Всички студентки бяхме влюбени в него. Той отвори очите ни към живописта. Като преподавател изискваше да се рисува в неговата гама, а аз държах да си рисувам в моята. Той ми казваше, че имам варварска палитра, защото много обичах жълтото. Теню Пиндарев, например, ми правеше карикатури, в които се явявах с големи туби жълта боя.На финала на трети курс трябваше да имаме изпит на портрет с бои. Доведох една неописуема дама, много смешната баба Анка – нашата чистачка. Мисля, че моят портрет се приближаваше най-много до нея, защото я познавах и като човек. Заслужавах отлична оценка, но Петров ми писа 5 и нещо, защото рисувах в моята си гама. Аз се обидих и напуснах.Нямах представа какво искам да правя. Родителите ми бяха категорично против да бъда актриса, защото битува мнението, че децата на големите творци не бива да тръгват по пътя на родителите си, тъй като при тях природата си почива. Войната вече беше започнала, нямаше как да се ходи на курорти и баща ми тогава ми каза, че ако искам, мога да отида на опреснителни курсове за провинциални актьори. Аз обичах да ходя на театър и макар тогава да предпочитах операта, познавах всичките актьори от Народния. На тези курсове преподаваше и баща ми, както и Любомир Андрейчин – по правоговор, а майка ми – по пластика и сценичен жест. Изпитът накрая беше монолог, басня и още нещо, макар че не помня вече какво. Аз изведнъж се увлякох, попаднах в свят, който изглежда е живял в мен, нещо се отключи и аз помолих баща ми да се явя на изпита. Макар той да беше против, майка ми го убеди да ме допуснат. Аз избрах най-неподходящия за моите данни материал – монолога на Жулиета преди смъртта й. Така се провалих, че завърших сред задружен смях на аудиторията. Обаче си казах баснята добре и това ме амбицира да продължа.След това Владимир Трендафилов ме подготви с монолога на Жана Д’Арк преди да отиде на кладата от едноименната пиеса на Бърнард Шоу и влязох в театралната школа, която е създадена от баща ми. Тя беше двугодишна. Завършиха я колеги като Славка Славова, Стоянка Мутафова, Апостол Карамитев. Школата беше първоначално към Народния театър. После тя прерасна в ДВТУ, а после и във ВИТИЗ. Баща ми беше много добър режисьор, но и преподавател. Най-добрият му приятел беше Николай Лилиев, който освен поет, беше и драматург на Народния театър. Понеже се омъжих сравнително рано, вече бременна издържах конкурса за Народния театър, където ме приеха с Маргарита Дупаринова.Какъв педагог беше баща Ви? На какво особено държеше да научи студентите си и Вас, лично?Таня Масалитинова: Той ме научи на системата на Станиславски. Макар някои да намираха това за старомодно, той много държеше на логиката на фразата, защото в зависимост от ситуацията, тя може да бъде и антилогика. Искаше актьорите да имат изряден правоговор и да ги чуват и на последния ред на втори балкон. Държеше и на правилното действие, на психологическото действие. Обичаше да показва как трябва да се изиграе нещо. Разбира се, когато виждаше, че актьорът тръгва по правилния път с ролята си, той само му помагаше отстрани. Не даваше да се интерпретира текста, а да се казват думите от оригинала – както Шекспир ги е написал, така.Театралната школа беше разрушена от бомбардировките на София. После ни евакуираха в Пирдоп, но нашият курс не е учил толкова много, защото започнахме през януари 1944 г. Но тази школа ни даде много.Таня Масалитинова и Апостол Карамитев в "Майка на своите деца" от А. Афиногенов (1956, реж. Филип Филипов)Преди да се установи окончателно в България, баща ми е бил актьор в МХАТ и то много добър. Той и тук е играл няколко пъти. Майка ми, която е била негова студентка, преди да станат семейство, така и не научи български добре, за да може да играе тук.А Вие сте израснала тук, макар да сте родена в Прага. Чувствате ли се българка?Таня Масалитинова: Аз знам български по-добре, отколкото руски. Българският е моят роден език. Тук предпочитам да живея. Знаете, живяла съм и в Лондон, но не успях там да се задържа. Тук е родината ми, тук ми е хубаво. Нека София да не е Лондон, но аз обичам нея, обичам си България. Когато сме били на турнета от Народния театър с удоволствие съм играла и в Москва и в Ленинград. Понеже знам много добре руски, на мен ми беше и много лесно да гледам и да разбирам всичко, но после се връщах с удоволствие тук.Смело сте подходила, за да получите първата си роля в Народния театър и да спечелите правото да пътувате с трупата. Кое, според вас, е най-важното качество за една актриса, за да успее хем да се наложи, хем да продължава да получава добри роли?Таня Масалитинова: Желязна воля и работливост. Кой беше казал, че 1/10 е талант, а 9/10 е работа. Сега излезе книгата на най-добрата ми приятелка Славка Славова – „Театър, любов моя!”, която е много интересна. Слава беше много работлива, голяма актриса и с нея много се разбирахме, главно на театрална тема. По характер и по актьорски данни бяхме толкова различни, но се разбирахме. Слава правеше чудесни рецитали – преди години художественото слово беше много на мода. Тя имаше един особено силен рецитал на разкошните разкази на Хайтов, например. Със семейството на Хайтов, между впрочем, те бяха близки приятели.И така, Хайтов написа пиесата „Черешова градина”, която Коко Азарян прекръсти на „Празникът”. В представлението участваше много добър актьорски състав. Сред действащите лица е не младата учителка Пейчева, която по възраст беше подходяща и за Слава и за мен. Разбира се, Слава искаше да я играе, но я дадоха на мен. Винаги ме изпращаха с ръкопляскания след един особено силен монолог на учителката. Слава преживя това тежко. Отидох и й предложих да се откажа в нейна полза, защото знаех колко много я иска тя, а имах и какво друго да играя. Но Коко Азарян каза: „Не.” И тя си остана моя много успешна роля, дори Хайтов остана доволен от мен и ме похвали. С нея съм гастролирала и във Враца с младия режисьор Петър Бакалов, който направи много хубаво представление.Бакалов направи много добре и „Ретро”. Но преди него го постави Димитрина Гюрова. Любомир Кабакчиев беше в централната мъжка роля, а в останалите – аз, Иванка Димитрова, Маргарита Дупаринова, Жоржета Чакърова, Сава Хашъмов. Дори гастролирахме в Америка с него на Световния фестивал на театъра в Балтимор и имахме голям успех, макар че играхме не със симултанен превод, а по-откъслечен.Таня Масалитинова и Асен Миланов в "Еснафи" от М. Горки (1971, реж. Георги Товстоногов)Как си спомняте толкова подробно участията си, след като имате над 100 роли зад гърба си?Таня Масалитинова: Спомням си подробно само някои вече.Заради ролите, които сте направили в тях ли ги помните, или заради нещо друго?Таня Масалитинова: Вижте, има любими роли, има и такива, които въобще не ти се играят. Всяка актриса иска да играе само това, което й се харесва, но понякога греши в избора си. И аз съм грешила. В „Крал Лир” играх средната дъщеря – Реган. Това е разкошна роля, аз вложих много труд в нея, защото съм упорита. Имах успех с нея. Но не я смятам за такова постижение, като Ирина в „Три сестри”.В различните си възрасти човек има любими роли. Аз много обичах ролите си в театър „199”, който беше популярен и успешен. За билети за неговите представления имаше опашки чак до Пощата. В началото там се правеха само рецитали. Обаче мисля, че актрисата Иванка Димитрова, която имаше добри партийни връзки и Елена Ченчева, която стана там главен режисьор в последствие, съдействаха да започнат да се поставят и пиеси. Постепенно камерният театър измести рецитаторите, които отидоха в театъра на Художественото слово и в Концертна дирекция.Много обичах Едит Пиаф, но не съм я гледала на живо. В „199” направих по нейните спомени моноспектакъл. Не мога да играя Пиаф, защото нямаме никаква физическа прилика. Мариана Попова, която беше тогава в „Младежкия театър”, ми направи страхотен декор – портрет на Едит Пиаф на огромна грамофонна плоча и много снимки на певицата. Аз тръгвах от тях, все едно, че тя говори и постепенно преминавах към действието и го изигравах. Имах страшен успех с моноспектакъла.Като рецитатор направих „Анна Каренина” на Толстой, но най-добрата наша рецитаторка въобще беше Славка Славова и нейният рецитал по „Приказки за Италия” на Горки беше ненадминат. Спас Джонев също беше добър рецитатор, Андрей Чапразов, Иванка Димитрова – също, но Слава беше ненадмината.Таня Масалитинова и Георги Георгиев-Гец във "Вечер" от А. Дударев (1985, реж. Димитрина Гюрова)Когато гледах филма „Живот в розово” за Едит Пиаф бях потресена от огромната разлика между невероятния талант, главозамайващия успех и тоталната драма в личния й живот. Накара ме да се замисля за цената на таланта, за това какво човек може да понесе да преживее и все пак да продължи да е отдаден на таланта си и да го развива. Вие как намирахте баланс между личния живот и професионалния?Таня Масалитинова: Трудно. Не съм отдавала достатъчно внимание на първия си съпруг, който после ми стана и трети. И на дъщеря си. Не бях перфектна майка. Обичах я много и съм направила каквото съм могла, но може би бях по-добра като баба, когато с мъжа ми взехме и отгледахме внука ни. Сега той е художник по рекламата в Кукления театър, завършил е куклена сценография.Вие сте прекарали над 40 години в Народния театър. Каква беше атмосферата в началото?Таня Масалитинова: Поколението преди нас бяха изключителни актьори. За любимия си актьор Кръстьо Сарафов баща ми казваше, че е от световна величина. Освен него, Константин Кисимов, Петя Герганова, Иван Димов, Марта Попова, Зорка Йорданова бяха там – все великолепни изпълнители. Голямата заслуга на баща ми към театъра е, че той направи от актьорите ансамбъл, като ги подчини на една школа. Още си спомням първата му постановка, макар да съм била 5-6 годишна – „Дванайсета нощ”, която беше толкова успешна, че се игра сезони наред. Аз също съм участвала в негови постановки, но като цяло съм играла при всички режисьори.Баща ми беше от онези режисьори, които не пробутват семейството си в спектаклите. Веднъж получих роля, която не ми харесваше и не ми се играеше, а в последствие се оказа първият ми голям пробив, макар преди това да бях имала успех като Людка във „Васа Железнова” и Ирина в „Три сестри”. С един много добър наш режисьор имахме лични дрязги и затова той ме разпредели в съветска пиеса, от онези, бойните, пропагандните. В театъра много трябва да се внимава дали получаваш малка роля, защото лесно можеш да останеш само при малките роли. Трябва ти много акъл и упоритост, за да удържиш на това.И този режисьор ми даде да играя санитарката Мухина, роля с 2-3 реплики. Аз се жалвах на баща си, който вече не беше главен режисьор, но той ми каза: „Ще играеш каквото са ти дали.” Много си харесах друга роля в пиесата – на Ксения, която в началото още е по-възрастна от мен, а във втората част е баба. Рачко Ябанджиев и Маргарита Дупаринова играеха нейните деца. Невена Буюклиева беше разпределена в тази роля. Събрах кураж, почуках на вратата на режисьора, тъй като можеше да се подаде заявление за дубльорство, при което ти даваха три репетиции след премиерата и като минеш през Художествения съвет, или те пускат да дублираш или те спират. А редовният дубльор се редуваше с титуляра всяко второ представление. Поисках дубльорство и той неохотно ми разреши.Таня Масалитинова и Славка Славова в "Театър, моя любов" от В. Петров (1981, реж. Младен Киселов)И тук имах съдбовен шанс. Буюклиева се разболя, никой не знаеше, че аз съм подала заявление за дубльорство, но аз вече си бях подготвила ролята с много любов, защото ги познавам добре този тип жени. Режисьорът каза да чета репликите на героинята и когато започнах, останалите се заслушаха, оказа се, че съм готова. Намръщено режисьорът ми каза: „От утре ще се редувате.”, т.е. получих редовно дубльорство. Г-жа Буюклиева беше голяма актриса, но на мен ролята така ми легна, че накрая режисьорът реши аз да съм титулярката. Страшно възмутена, че я измества „една пикла”, Буюклиева хвърли ролята. И не ми проговори до края на живота си.Вторият случай беше с Петя Герганова, която беше царицата на театъра. Със Зорка Йорданова деляха трона на примадоните. В репертоара влезе много интересна пиеса – „Изгубеното писмо” на румънеца Й. Л. Караджале. Там имаше само една женска роля – на 25-годишната Жуйцика (Зоя). Сашо Стоянов разпредели Петя Герганова, макар че тя беше около 50-годишна – за титуляр, а мен – за редовен дубльор. Тези възрастни актриси много мразеха дубльорството. Ние, след тях, вече не бяхме така.Герганова не разреши да репетирам, но поне ме допусна да слушам бележките. Сашо беше млад режисьор, не смееше да се обади. Стигнахме до репетиции на сцена. Аз сядам в залата, за да си записвам мизансцена, тя ме видя и каза: „Онуй там да се маха.” И на мен ми се наложи да се крия по ложите, за да си водя записки. В къщи репетирах със столове, упорито играех и партньора си и себе си. Ушиха ми костюм. Когато излязох след премиерата на репетициите, бях добре подготвена и ролята ми легна, защото бях и млада. Излязох на сцена на второто или третото представление. Въпреки че Петя Герганова имаше успех, защото беше много талантлива актриса, моят беше по-голям. Критиката отбеляза, че се справям по-добре. И от тогава Петя стана мой враг.Сама, реж.Моис БениешА доколко критиката Ви е била полезна през годините?Таня Масалитинова: Имаше конюктурни критици, които се съобразяваха с много неща – и с партийната принадлежност, например. Но имаше и честни, смели критици, които пишеха открито. Аз никога не съм била в партия, баща ми казваше, че моята партия е театърът.Третата ми засечка беше с Ружа Делчева, с която иначе винаги сме били в много добри отношения. Тя беше от поколението между Петя и мен. Великолепна актриса. Тя играеше Любов Яровая – революционна, партийна личност, която предава мъжа си, поручик Яровой, когото играеше великолепно Стефан Гецов, защото той минаваше към Белите. Макар да го обича, тя го предава. Доста сложна роля. Ружа я направи малко едностранчиво. А аз я направих по-човечна – хем партийна героиня, хем жена. След това Ружа, която не беше добре със здравето си, замина за чужбина да се лекува и ролята остана за мен. С ролята на Любов Яровая получих и повишение в категория.А години по-късно, когато в позицията на по-опитната е трябвало да работите с по-млади свои колежки, какви бяха отношенията Ви с тях?Таня Масалитинова: Добри. С моите дубльорки никога не съм имала пререкания. Дори на млади години. Ирина от „Три сестри” ми беше много успешна роля, но в нея ме дублираха две колежки. Бях в добри отношения с тях – нито ги спирах да репетират, нито им играех номера и въпреки това критиката отбелязваше мен като най-добра в тази роля. Нашето поколение беше в това отношение много по-толерантно. Малко по-остра беше Маргарита Дупаринова, която беше много голяма актриса. Помня, с нея имахме един неприятен инцидент. Дойде у нас руският режисьор Захава, мисля от Вахтанговия театър. Постави „Егор Буличов”. В първата постановка на тази пиеса на режисьора Боян Дановски, която беше много добра, Буличов игра Кръстьо Сарафов, а жена му Ксения блестящо изигра Маргарита, макар да беше остро характерна актриса. Аз играех една млада фукла Достигаева – малка, но ефектна роля. Макар с баща ми да имаха пререкания, Боян Дановски се отнасяше чудесно към мен. Захава избра Стефан Гецов за ролята на Буличов. Всички очакваха Маргарита да е Ксения. Понеже умеех да гледам на карти, спомням си как Маргарита ме помоли да й хвърля един карти и аз от сърце й пожелах като излезе разпределението, тя да получи ролята. Излиза разпределението и аз – Ксения, а тя – монахиня ли беше, не помня точно. Също интересна роля, но не толкова голяма. Аз не смеех да погледна Маргарита в очите. Съвсем случайно се засякохме при директора. Тъй като много я уважавах, й казах: „Слушай, Марго, аз нямах намерение да играя тази роля, предпочитах друга.” Тя мълчаливо ме изслуша и накрая каза: „Да, разбрах, че ти си една к…ва.!” Извинявайте за израза. Аз направих Ксения по съвсем различен начин и имах много голям успех. Както беше Товстоногов, който дойде у нас да направи „Еснафи”. Бях гледала блестящото му представление на същата пиеса в Ленинград. Асистентка му беше една мъничка стара мома, еврейчица – Роза Сирота. Много добър педагог, която му вършеше черната работа. Той даваше насоки, а тя работеше с актьорите. Товстогонов, който беше влиятелно име и имаше чудесно отношение ме разпредели не в ролята, която си бях заплюла. Аз се огорчих, но какво да кажа на професора?! Това, което ми беше дал, пак беше централно. Измислих друго. Можех да се подложа на операция на миома, но понеже двама лекари ми даваха категорично противоположни мнения, се колебаех. Според единия, след критическата възраст тя щеше да се стопи сама. И аз реших, че няма да се отказвам, ще си репетирам и после ще кажа: „Съжалявам, имам операция.” И така ще сложат друга актриса. Споделих плана си с Роза, защото бяхме много близки. Режисьорът беше дал насоки за репетиции на Роза и замина да поставя в Чехословакия. А тя ми каза: „Направи си ролята както искаш, измисли си всичко в нея, ще ти помогна. Но не се отказвай, защото ролята е много хубава.” И аз измислих много интересен начин да я изиграя и реших да я изиграя. Увлякох се и забравих да се обадя на гинеколожката. Когато тя ме потърси, аз си признах защо съм искала да се оперирам и тя заключи: „Всички артистки сте луди, а ти си най-лудата!” И с тази роля аз станах Народен артист. А миомата изчезна.Таня МасалитиноваВизиткаТатяна Николаевна Масалитинова-Есауленко е родена на 2.09.1921 г. в Прага, Чехия в семейството на родоначалника на съвременната театрална школа в България, артиста и режисьора Николай Масалитинов и актрисата Екатерина Краснополска. От тригодишна Масалитинова живее в България. Следва живопис в Художествената академия в София, а след това завършва актьорско майсторство при Н. О. Масалитинов в Държавната театрална школа към Народния театър. По-късно специализира режисура при Г. Товстоногов в Ленинград (днешен Петербург), при А. Ефрос в Москва, при А. Аксер във Варшава и Парижкия народен театър. От 1946 до 1989 г., когато е пенсионирана, работи в НТ „Ив. Вазов”. Междувременно има кратка забежка в Сатиричния театър, изнася рецитали и участва като гост в спектакли на сцената на Театър „199” и из страната, завършва кариерата си в Театър „Барбуков” (1994-1997). Освен на сцена, играе и в телевизионния театър („Джени, жена по природа” – по Ъ. Колдуел). Таня Масалитинова е носител на национални награди и държавни отличия, сред които орден „Стара планина” първа степен (2002). През 2005 г. получава „Аскеер” за цялостен принос към българския театър.В цифриНад 100 театрални роли, сред които Людмила във „Васа Железнова” от М. Горки, Любов Шевцова в „Млада гвардия” по А. А. Фадеев), Ксения в „Егор Буличов и другите” от М. Горки), Реган в „Крал Лир” от У. Шекспир, Ирина в „Три сестри”от А. П. Чехов), Олга в „Години на странстване” от А. Н. Арбузов, Елисавета в „В полите на Витоша” от П. К. Яворов, Ивет в „Майка Кураж и нейните деца” от Б. Брехт, Понсия в „Домът на Бернарда Алба” от Ф. Г. Лорка, Анна Андреевна в „Унижените и оскърбените” по Ф. М. Достоевски, Едит Пиаф в моноспектакъла „Едит Пиаф за себе си”, Актриса в „Театър, любов моя” от В. Петров, Баба Неделя в „Свекърва” от А. Страшимиров, Баба Йовка в „Скакалци” от Ст. Л. Костов, и др. В киното има пет роли, сред които учителката Кирилова в „Рицар без броня” (1966, реж. Б. Шаралиев) и майката на Боев в „Сбогом, приятели!” (1970, реж. Б. Шаралиев). Изявявала се е и като режисьор на „Ако всичко започне от начало” от М. Симова (ТБА София, 1968), „Милият лъжец” от Дж. Килти (ДТ Варна, 1978 и ДТ Толбухин / Добрич, 1979), „Мъж на чиния” от Яр. Дитл (ДТ Габрово, 1978) и др.АвтобиографияТаня Масалитинова има една издадена автобиография – „Така било писано” (1997, ИК „Епсилон-Елст”. На по-малко от 200 страници тя разказва с увлекателна бъбривост за детството си, за семейството, любовите, кариерата – до пенсионирането й в Народния театър през 1988 г. заедно с имена като Маргарита Дупаринова, Андрей Чапразов, Иванка Димитрова – и след това. Актрисата е разширила и допълнила спомените си по предложение на друго издателство, но в един момент се оказало, че то няма финансовата възможност да ги публикува. За съжаление. Затова, ако искате да се докоснете по-плътно до живота на Масалитинова, може да потърсите автобиографията й в библиотеките.Първата роляЗа да получи първата си роля, Таня Масалитинова проявила хитрост и дързост. На Народния театър предстояло турне и затова актрисата атакувала директора Владимир Полянов с думите: „Ако вие не ме вземете в това турне, аз ще се самоубия. А пък ако кажете на баща ми, че съм ви го казала, пак ще се самоубия.” Полянов се притеснил, опитал се да отбие атаката с довода, че Масалитинова още не е школувана актриса, но тя заявила, че е склонна да играя в миманса. Съдбата се намесила в Хасково, когато дошла телеграма, че една от изпълнителките на централните роли се е разболяла. Наложило се да я замести друга, а на Таня дали ролята на заместничката. И така, тя се появила в „Тартюф” като Мариана. Не само това, но се представила и добре, за което звездите на постановката Кръстьо Сарафов и Константин Кисимов писали на родителите й.Да преживееш бомбардировкаВ дългия си живот, преминал през една световна война и три обществено-политически режима, Таня Масалитинова е преживяла много превратности. Една от най-зловещите и въпреки това с щастлив край случки в живота й, е свързана с масираната бомбардировка на София на 10 януари 1944 г. При завиването на предупредителните сирени, студентката Таня била навън, но вместо да отиде в скривалището, предпочела да се прибере в къщи, на ъгъла на улиците „Гурко” и „Шишман”. Цялото семейство се събрало около масата за обяд, когато бомбите започнали да падат. По настояване на майката, всички останали на място. Бомба разцепила по диагонал кооперацията. От това най-силно била засегната майката на Масалитинова, но съседите, които били тръгнали към скривалището, нямали късмета да оцелеят – те загинали на стълбата. С помощта на непознат циганин с каруца, след повече от 4 часа бавно проправяне на път сред развалините, успели да пренесат ранената Екатерина Краснополска до болницата. Два дни по-късно благодарение на находчивостта и упоритостта на Таня Масалитинова цялото семейство се евакуирало в Пирдоп, където останало до края на войната.Да си спомним и Апостол Карамитев„Ние много сме играли с Апостол, той беше чудесен партньор,” казва Таня Масалитинова.” Особено силно си го спомням в „Години на странстване”. Той беше интелигентен човек и режисьор по природа, както беше писал и в своите спомени Бениеш: „Апостол няма нужда от режисура.” Той затова и отиде да следва. Имам чувството, че искаше да направи свой театър. Според мен му даваха някои неподходящи роли. Например, като Ромео Спас Джонев беше по-добър. Помня една българска пиеса, в която Апостол игра гениално характерна роля – на началник на полицията. Той беше всестранно надарен. Заради прекрасната му външност му даваха лирични роли, но според мен, той носеше сила и острота, която му помагаше много за характерните роли. И затова може би едно от най-добрите му млади превъплъщения беше във Ведерников в „Години на странстване”, защото той имаше в него много повече задачи от лирично присъствие.” Флирт с кинотоЗа разлика от многобройните й роли в театъра, в киното участията на Таня Масалитинова се броят на пръсти. „Харесвам си ролята в „Сбогом, приятели”, в която играх майката на главния герой, изпълняван от Владимир Смирнов. Тя е и единствената по-голяма, която изиграх в киното. Не пробих там, може би, защото тогава се изискваше български тип и млади актриси. Аз бях вече зряла. Не съжалявам, обаче. „Сбогом, приятели” ми е много хубав спомен, а и филмът е приятен.”Интервюто с Таня Масалитинова подготви Лора ТрайковаРубриката е реализирана с приятелската подкрепа на Съюза на артистите в България ... още »
|
|
